Ало, Мадона, дай микрофона!!!

април 28, 2008 в 9:15 pm | Публикувано в За Перник | Вашият коментар
Етикети: , , , , , , ,

Този добре познат рефрен от песните на турбо-фолк певицата Ивана в пълна степен може да бъде отнесен към пернишката кметица – Голямата Роси, която не престава да бълва пропаганда от екрана на пернишката кабеларка и от страниците на пролетарските бюлетини, достойни приемници на в-к „Работническо дело“, в-к Съперник и Градски вестник.

Този медиен комфорт спрямо червените старейшини, непривичен за никой от останалите областни центрове, е благодарение на шефовете на местните медии. Не е тайна за никого, че в-к Съперник се издава от червения съветник Иван Петров. Компютърната техника използвана за направата на всекидневника бе взета на безценница, без търг или конкурс, от фонда на Изчислителния център, чийто шеф е жената на областния управител Иван Честното.

Другата глашатайска газета, приличаща повече на сектантска брошура с реклами, е собственост на бизнесмена Белчев, който въпреки че е със затихващ фирмен успех, проявява разпален управленчески мерак. И нормално, човекът има да избива от парите, вложени в купуване на гласове за Росица Янакиева като същевеременно й лиже …а от редовете на печатното си издание.

Въпреки, че двата вестника са с качество на блажна амбалажна хартия от кварталната бакалия, перничани проявяват спорадичен интерес, главно към обявите за имоти и работа вътре в тях. Всичко останало е ярко червено, метафорично разбира се, тъй като издателите не са открили тайната на цветния печат.

Освен заглавия от типа „Янакиева това…“, „Ненко Темелков онова…“, може да бъдат намерени и тук-таме снимки от старите ленти, когато Янакиева е била с 30 килограма по – слаба, а Ненко с 30 години по-млад.

Що се отнася до радиата – думата „Общинско радио“ говори сама по себе си – това са нечленоразделните звуци, които чувате от време на време да излизат от високоговорителите на пощенската палата, минавайки по централния градски площад. Ако не успявате да резберете какво се говори, вариантите са три:

1. Голямата Роси говори за светлото бъдеще на Перник.

2. Някой друг говори за Голямата Роси и светлото бъдеще на Перник.

3. Голямата Роси говори за собственото си светло бъдеще.

Останалите радиа като „Ултра“ се слушат пък само и единствено от почитатели на турбо фолка на по 5-6 ракии, които се поздравяват с повод и без повод и излъчват музика подходяща само и единствено за своите слушатели. Въпреки това и неприятните викове на водещия от типа: Оро, кърти, режи, огинь, удри…Радио Ултра печели наградата за най-чистата и недокосната от червена помия честота на медийно излъчване.

Разбира се, не бива да пропускаме и телевизията, която в най-добрите си времена се гледаше от всичките техници, монтажисти, редактори и техните семейства и със аудитория от 23ма зрители се бореше със светила в телевизионната история като кюстендилската „Колор“ и ихтиманската „СафирТВ“, а именно – КТВ Кракра. Последната е вече история, заедно с по-голяма част от абонатите на пернишката кабеларка. Интересното в случая е че пернишката Соц. телевизийка се държи от човек на приближения до президента и следстван за измами по европейските фондове – Люси Стойков. Въпреки, че по време на предизборната кампания СтойковТВ излъчваше яростна анти-росица полемика, днес, я е най-верният приятел на едричката червена леличка, следвана от изрусена репортерка и оператор с камера „Илиянци1998“ във всяка част на денонощието.

Ако Росица и Ненко кажат А, кабеларката казва останалата част от азбуката.

Ако Росица и Ненко кажат Б, кабеларката вика и Иван Честното за коментар.

Ако Росица, Ненко и Иван са на командировка нейде из необятния свят, кабеларката прави обзор на техните изяви през изминалата седмица.

Ако някой от вас реши да си причини болката, от чист мазохизъм или от нездравословен интерес, и изгледа вечерната емисия новини, която вече се нарича „Часът на Росица Янакиева“ ще се убеди в правотата на нашите думи. Дали тази нелепа смяна в програмната политика на СтойковТВ не е в унисон със смяната на вятъра, който вее европейските парички от програма „Сапард“ към пернишкото БСП, може само да предполагаме.

Едно е сигурно, в пернишкото публично-медийно пространство всичко е червено – и евтините журналисти, и евтините им статии и репортажи, и евтините им шефове. От къде идват парите, за  тази нон-стоп агитация обаче, сами преценете- дали от членски внос на червените бабички, които с всяка година намаляват с по 20-30 процента, отпътуващи към еднопо- добро място при тяхната идея за чист комунизъм, сами може да прецените.

Тъй че, не бързайте да примигвате мило с очички, когато виждате как леля ви Мецана Янакиева ви се пули усмихнато от телевизора, садейки дръвчета, редейки плочки и дундуркайки бебешки дупета, защото всяка една от непрестанните й медийни изяви се финансира от вашите пари, парите от сенчестия бизнес на пернишките гангстери и от тези на „Запалката“ и Братя Галеви, всички взети заедно…

– Мамо, мамо, мамо….защо дават тази грозна леличка по телевизията вместо „Лека нощ деца“?

-Защото си плаща добре, маминто.

– А мамо, мамо, мамо…защо дават този стар белокос дядо дето прилича на козел вместо „Млакото пони“?

– Защото  и той си плаща добре, маминото.

– А мамо, мамо, мамммооо….. от къде имат парички тези двамата да си плащат?

– Щото крадат от нас бе, маминото, щото баба ти ги избра, е за това, айде ситага ме разпитва, че ще те дам на Иванчо Христов…

Advertisements

Тесни ли са тесните социалисти !?!

април 20, 2008 в 5:42 pm | Публикувано в За Перник | Вашият коментар

Покрай скандала с Румен Петков Запалката, чиято министерска епопея , угасна като реактор на АЕЦ Козлодуй – безславно и с почти толкова кандърдисване, бяха подминати доста тревожни факти изнесени в родното обществено пространство.

Предположенията за премиерски секс-скандал в стил ала Сер- гей Станишев са също толкова тревожни.

Според твърдения, базирани на добре пазени доказателства, Румен Петков бе оставен на поста си толкова дълго време след скандалите разтресли цялата държава, благодарение на компрометиращи фотоси на пикантни гей-секс сцени с участието на Сер-гей Станишев, достъпни на Запалката.

За кръга около „момчетата на Станишев“ знаят много от червените кадри, недоволни от бързото издигане на тези млади юнаци, вървящи по левия тротоар. Един от най-известните широки социалисти – евродепутатът Кристиян Вигенин е именно в този кръг от хора, пробили в червената централа през „задния двор“.

Далеч от тези секс-скандали остава, поне за сега, пернишката соц. партия. За сега гей подозрения будят единствено „податливи“ млади социалисти от Клуба за младежка политика към БСП, за чиито семинари с преспиване се носят какви ли не слухове, който ще накарат дори Иванчо Секса да се изчерви.

Колко от поостарелите леви труженици крият своята хомосексуална принадлежност остава добре пазена тайна, която се надяваме да разкрием скоро. До момента на яве са излезли единствено изстъпленията на Иванчо Христов Секса, който е имал доказани любовни афери с малолетни и непълнолетни ученички като директор на 4-то СОУ.

За Ралица Андреева „Общата“ няма доказателства, че е ходела с голям брой мъже, въпреки че съществуват неуспорими факти, че тя е преспала с огромен брой представители на мъжкия пол.

Голяма част от пернишките социалисти обаче явно не са срещнали половинката в живота, тъй като всяка вечер до ранните часове на утрото пишат неспирни комунистически хвалебствени коментари в пернишки новинарски сайт, където намират утеха в лика на любимите Росица и Ненко, поради липсата на любим човек в леглото.

Една от най-активните сред тези пишещи братя и сестри е Галина Асенова – общински съветник от БСП (до колкото може да се съди от нейното IP) чиято любовна връзка с бившия шофьор на Мадам Росица Янакиева е била прекратена именно от строгата господарка на общината. Какво са правили Асенова и шофьорчето на задната седалка на аудито на бизнесмена Добри Владимиров (с което Янакиева се превозва из града) за нас е тайна, … обществена.

В свободното си време, когато Асенова не пише хвалебствени слова за своите работодатели от БСП е хващана в компрометиращи пози из градинките , не със кой да е, ами с областния управител Иван Честното, който на тази снимка си е скрил главата в едно борче, може би от срам!?!

Сред най-големите пуритани в БСП обаче се оказва Голямата Роси, която няма известни любовни авантюри. Мадам явно е насочила своята любовна енергия от леглото на масата, но за това, друг път.

Според запознати, наскоро Янакиева е свалила 10 кила!!!…след като се е разтоварила от пазарските чанти.

Отново на линия

април 20, 2008 в 4:32 pm | Публикувано в За Перник | Вашият коментар
Етикети:

Здравейте приятели,

Въпреки малкото прекъсване през изминалите 10 дни,

екипът на И.М. Перуник отново е на линия. Чисто технически, с оглед на подобряване на качеството на предоставяната от нас информационна услуга, се наложи преместване на сървърите на нашата Интернет медия, което затрудни и ограничи работния процес.

Така че, звъннете на най-близките по телефона, пращайте СМС-и на колеги и приятели, позвънете на вратата на съседа, настанете се  удобно пред компютъра, защото сензационните разкрития продължават.

Съвсем скоро очаквайте факти около:

Продължението на аферата Ковачевци.

– Мръсните сделки на Голямата Роси като кмет на кв. Изток.

– Апартаментите на Ненко Паметника.

– Любовните връзки на червената орда.

и още много…

Гледайте ни, започваме….

Българка ни прославя и в далечна Дания

април 16, 2008 в 9:47 pm | Публикувано в За света | Вашият коментар
Етикети: , , , ,

ИМ Перуник продължава със своята традиция да разнообразява сивото и скучно пернишко ежедневие със нещо свежо и интересно от широкия свят. Ето че в далечна Дания открихме изпълнението на една българка, която може успешно да си съперничи със станалата прословута Валентина Хасан и „Кен Ли“.

Става въпрос за участието на 86 годишна българка, която от 15 години живее в Дания, в датската версия на световноизвестното телевизионно предаване „X Factor“. Дано с нашето „журналистическо разкритие“ направим по популярна нашата сънародничка в собствената й страна.

(Можете да видите българското участие от 01:58 до 03:40 мин.)

Не е „за оставката на Румен Петков“

април 15, 2008 в 9:16 pm | Публикувано в За България | Вашият коментар
Етикети: , ,

Тези дни Блогосферата гръмна! Всеки втори пост е „Румен Петков подаде оставка“, „Запалката си отиде“, наздравици, възторзи…Извънземни да бяха кацнали пред НДК, нямаше да им се обърне толко внимание. Е аз пък няма да пиша за това. Не виждам смисъл. По-интерсно ми е, докъде сме се докарали, че смяната на един тотално провалил се министър (една съвсем рутинна процедура по „белия“ свят) у нас се посреща, като Възкресение Христово. До каква степен сме приели беззаконието и политическата наглост за нещо нормално и неизбежно, та една закъсняла развръзка ни възторгна толкова много.


Ураааа, най-сетне един си получи заслуженото, осра се до уши и му „подадоха оставката“! Той никога не би го сторил сам, не и без да му направят „предложение, на което не може да откаже“. Нали си спомняте „Кръстникът“? Ако не си го спомняте, то със сигурност си спомняте съдбата на един друг Румен – Овчаров. Клетникът беше първо „понижен“ в председател на парламентарна комисия, а сега го сложиха да „дооправя“ „Булгартабак“ . Запалката не е по-малко румен от Овчаров, бъдете сигурни. Продал си е кожата скъпо.


Както каза снощи журналистът Тодор Токин в предаването на Бойко Станкушев – „комунист оставка не подава, той трябва да бъде преместен на друга длъжност“. Нищо ново под слънцето. Запалката си тръгна, Горелката идва, а дали нещо ще се промени? Май само се менкат псевдонимите в една непоклатима оперативно интересна схема.

И да завърша с още един цитат от снощното предаване на Бойко Станкушев (което горещо ви препоръчвам да изгледате тук), този път на Румен Леонидов:

– „Абе, пълен кич е тая държава…“

Пък Румен Петков подава оставка по тениска с къс ръкав в неделя следобед и после отива да си допие на сянка, бОли го него…

Автор:

Николай Павлов

Черна станция

Илия Троянов : Комунизмът е най-зверската система в историята на човечеството и събуждането след нея ще трае по-дълго от очакваното

април 15, 2008 в 9:11 pm | Публикувано в За България | Вашият коментар
Етикети: , , , ,

В България маниакално се пишем европейци, а няма нищо лошо, че имаме и ориенталски черти в културата си, казва известният писател

Писателят Или­я Троя­нов е ро­ден в Со­фия на 23 ап­рил 1965 г. Се­мей­ство­то му еми­гри­ра през 1971 г. в Гер­ма­ния, къ­де­то по­лу­ча­ва по­ли­ти­чес­ко убе­жи­ще. Завършил е пра­во и ет­но­ло­гия. Живее известно време в Кения, Южна Африка и Индия. Троянов е но­си­тел е на ли­те­ра­тур­ни­те наг­ра­ди „Бер­тел­сман“ (1997) и Ада­лбер­т фон Ша­ми­со (2000), как­то и на Мар­бург­ска­та ли­те­ра­тур­на наг­ра­да (1996), от­ли­чен е с наг­ра­да­та за бе­лет­рис­ти­ка на Лай­пциг­ския панаир на кни­га­та (2006) и с Бер­лин­ска­та наг­ра­да за ли­те­ра­ту­ра (2007). В Бъл­га­рия, за пър­ви път след напуска­не­то й, се връ­ща през 1989 г. Прави сериозни изследвания на българския преход и през 1999г. издава в Германия книгата „Кучешки живот. Революцията менте – 1989“, която този месец излезе и у нас. На български език са още издадени книгите му „По пътя на Ганг“, „Събирачът на светове“ и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. По последното заглавие беше направен филм, който бе представен за първи път този месец на „София филм фест“, където спечели две награди. В програмата на филмовия фестивал участва и документалния филм на Илия Троянов „Напред, но нека никога да не забравяме“, който разказва историята на забравените борци срещу комунизма в България. Филмът беше направен за втората немска национална телевизия ZDF и може да се гледа в Интернет тук.

Г-н Троянов, и в Германия и във Франция има почти 20-годишни периоди на голямо мълчание след Втората световна война. Почти 20 години след края на тоталитаризма, дойде ли времето и в България да се говори открито за престъпленията на комунизма – с филми и книги като Вашите?

Да, смятам, че не само в България, но и в цяла Източна Европа е дошло такова време. Прави ми впечатление, че последната година срещнах повече книги, филми и проекти, и повече хора се свързаха с мене – във връзка с разследване на тъкмо това минало, отколкото през 18-те години преди това. Очевидно в момента има нещо – дали течение, вълна, или нещо по-трайно, но интересът расте и все повече хора се занимават с това минало.

Наскоро тук излезе и книгага Ви „Кучешки времена. Революцията менте – 1989“. Защо чак сега се сетиха българските издатели, след като на немски книгата излезе през 1999 г.?

Да, това е едно от доказателствата за някаква промяна – днес е възможно книгата да излезе, а през 99-та не беше. Вие живеете тук и вие трябва да ми кажете, защо преди е било невъзможно. Но тогава направихме едно представяне в „Гьоте Институт“, имаше 300-400 души и някои от тях попитаха, защо книгата не излиза и на български. Тогава една жена стана и каза, че работи в издателство и смята, че ако някой публикува тази книга – няма много дълго да остане издател. Това беше преценката на човек, който работи в тази индустрия, не знам доколко е вярна, но очевидно никой нямаше смелостта да издаде книгата.

Но ако днес в литературата и киното имаме някакво критично разглеждане на миналото, то в държавния апарат изцяло преобладават кадри на стария режим – Георги Първанов, Сергей Станишев, Георги Пирински и т.н. Може ли така да се върви напред?

Винаги може реално да се върви напред, защото главният закон на властта е, че тя отстъпва, когато има съпротива. Властта е тогава всеобхватна, нахална и нагла, когато съпротивата е слаба. Нещата се променят, когато хората започват да осведомяват, да се организират, по най-скромни начини дори, когато започнат да пишат в Интернет например – там има възможности, които бяха неподозирани доскоро. Моят филм „Напред, но нека никога да не забравяме“ също можеше да се гледа на български първо в мрежата. Знаете какви страхотни трудности има китайското правителство в опитите си да цензурира Интернет. Това са развития, които дават голяма възможност. Въпросът е за гражданското общество, колкото повече то се организира, толкова повече властта се отдръпва. Българският народ още не е разбрал, че трябва да използва факта, че страната е в Европейския съюз. Днес властта не може да се държи така, както преди две години. Сега тя съзнава, че трябва да се съобразява с демократичните правила, както и с другите съюзници. Не може да се държи така нахално както преди. Тези неща трябва да се използват. Има най-различи възможности – формални като Европейския съд в Страсбург, но и медийни, които българският гражданин може да използва, за да добива информация и да протестира пред европейското общество.

Дали обаче България сама може да се справи с наследството на комунизма, след като той не беше осъден в световен мащаб? Както съжалява Владимир Буковски, за комунизма нямаше Нюрнбергски процес…

Това е наистина голям проблем, който трудно ще се реши. В момента няма никаква политическа сила, която да поддъжа нещо като Нюрнбергските процеси. Даже преживяваме обратното явление в най-важната бивша комунистическа страна – Русия, където КГБ отново е на власт, съвсем просто казано. Виждате какво влияние има днес Русия заради суровините и как донякъде Западна Европа зависи от тях. Виждате какви игри играе Русия с Германия и Украйна…За това аз не виждам как там може да се стигне до някакво осъждане. Единствено може по линията на изкуството и науката, по линията на документалистиката – да се направи един медиен Нюрнбергски процес.

Да, но на ниво политика, не се ли опорочава донякъде европейската идея, когато страните от ЕС си партнират с фигури като Първанов и Станишев?

Да, но трябва да се каже, че не всички политици в Европейския съюз си партнират с такива хора. В Зелената партия и в консервативните партии има политици, които са в Европейския парламент и поддържат едно критично разглеждане на миналото. Един от главните проблеми е, че веднага след 89-та, Интернационалът прие Българската комунистическа партия, която вече се беше преименувала на БСП. Така по линия на старите кадри те започнаха да защитават бившия режим и попречиха на едно сериозно разглеждане на комунизма като престъпление срещу човечеството в Европейския парламент. Всички социалдемократи, с които съм говорил, реагират много нервно, когато някой ги попита за престъпленията на комунизма. Аз не разбирам това. Според мен те, ако искаха да защитят някаква идея на социалдемокрацията, би трябвало много рязко да се разграничат от комунистите. Това те не го правят и според мен е истинска мръсотия, но това е положението.

Все пак вярвате ли, че времето и възродения спомен за герои като тези от „Напред, но нека никога да не забравяме“, може да излекува българската нация след комунизма?

Фактът, че последните две години срещам много повече млади хора, които задават такива въпроси, показва, че има някакво движение. През 90-те години бях много по-отчаян. Всички хора, когато тогава срещах, ме питаха : „Какво се занимаваш с тези глупости, дай да видим днес как да оцелеем“. Тук двама, там двама, движенията винаги започват скромно. Трябва човек да съзнае, че комунизмът е една грамадна, грамадна машина, която е подтискала българската нация. За мен това е най-зверската система, която изобщо е съществувала в историята на човечеството. Тя очевидно е смазала духа на народа, да го кажем патетично. Дотолкова, че доста по-дълго ще трае едно събуждане, отколкото очаквахме. Но и за пръв път преживяваме нещо такова. В света няма исторически опит как след такъв ужасен тоталитаризъм да се възбуди отново един свободен и достоен дух.

Говорейки за нацията, тя в наши дни става все по-проблемно понятие. Според Вас каква трябва да е българската национална визия?

Главният проблем е, както много добре знаете, че българската нация със страхотна скорост намалява. От 89-та година насам младите хора масово напускат страната. В Германия, след успеха на последния ми роман, имах много литературни четения и абсолютно всеки път се запознавах с млади българи, които живеят там. Дават ми визитки, имат добри професии и позиции, много културно и интелигентно говорят с мен, но всеки път нашите срещи донякъде са израз на една трагедия – че толкова хора, никой не им знае точната бройка, са напуснали България. Това е съдба, която България дели със страни от Третия свят. Има много анекдоти, че в Западна Европа и САЩ има повече лекари африканци, отколкото в Африка. Това е проблем, за който никой до сега не е намерил решение, не знам и България как ще намери решение. Но не знам и дали това е толкова важно. Ако по някакъв начин българската нация или българската държава се влеят в една по-голяма регионална структура, това ще се окаже не толкова съществено. Не знам дали е толкова важна нацията, колкото нивото на свобода и социална справедливост.

Познавате добре Исляма. Българите христистияни трудно възприемат мюсюлманите у нас – турци и помаци, като част от българската нация. Има ли наистина културни и религиозни различия, които да пречат да се върви в една посока?

Точно обратното. В последната си книга „Confluence“ (б.р. сливане; книгата ще бъде издадена догодина и у нас от ИК „Сиела“), която написах с индийския колега Ранжит Хоскоте, се опитваме точно да подчертаем, че неща, които считаме за собствени, за типично европейски и християнски, често ако се проследят в миналото – ще намерят извора си някъде другаде. Примерно много неща, които днес ни се струват централни за европейската цивилизация, са дошли от арабския свят,. Това, което ни дели е винаги една картина на момента. Ако човек отиде малко назад или напред, ще се открият други разлики и прилики. Така че да се обръща много внимание върху тези разлики или да се твърди, както смятат фанатиците на хомогенния идентитет, че различията са непреодолими и вечни, е пълна лъжа и глупост. Точно обратното, мисля, че българите християни и българите мюсюлмани имат 90 процента взаимни ценности, интереси и манталитет и може би десет процента разлики.

За момента обаче имаме проблемна идентичност на много места – сред българските турци, сред помаците, сред македонците – част от които се смятат за българи, а други не. Защо на Балканите проблемът за идентичността е толкова взривоопасен?

Проблемите на идентичността са ми добре познати, писал съм за подобни неща и в Африка и в Индия. Когато тези проблеми се разгледат по-внимателно, се вижда, че те много често са инструментализирани и използвани от политиците. Има едно често внушаване, че националната идентичност е застрашена и това е един от най-силните инструменти на властта да отбие вниманието от съществените проблеми. Македония точно е много добър пример за създаване на фиктивни проблеми и решения. Много е лесно да се манипулира идентичността, тъй като тя като общо понятие е винаги една фикция. Точно това е проблемът, всеки от нас има една много интимна лична идентичност, която се определя от толкова много различни фактори, че едва ли ние тримата като българи делим една обща идентичност – освен, че сме хора, да кажем. Но всякакви по-общи идентичности трябва да се конструират и хората, които разполагат с възможност да ги конституират, имат по-голямо влияние и понякога нарочно създават проблеми.

Въпреки всички проблеми, за които си говорихме, когато сте на едно от многобройните си пътешествия и се сетите за България, каква е първата мисъл, която Ви идва на ум?

Човек винаги най-първо мисли за близките си и аз не правя изключение – когато мисля за България, първо мисля за моето семейство, за моите родители. Моето съзнание или това, което знам за България, предимно е създадено от родителите ми, защото от 71 г., когато избягахме – до 89-та г., аз не съм имал никакъв друг достъп до страната. На второ място са хората, които са ми близки тук и винаги разговаряме, когато идвам. Те до голяма степен определят как мисля за България. Когато обаче отидох през 1998 г. да живея в Индия, се чувствах много у дома. Индийците много се учудиха, те са свикнали когато идват европейци, да им е много чудно. Разбрах, че много неща, с които свързвам с България, ги има и там. В България има една маниакалност да се пишем европейци, сякаш само европейците са достойни хора. Подценява се факта, че ние имаме и ориенталски черти в културата си, в което няма нищо лошо. Даже много от нещата, които са ми симпатични в България, са ориенталски – както например много от чуждестранните гости на „София филм фест” споделиха, че има голяма разлика между западноевропейските и тукашния фестивал. Тук има много по-голяма близост с хората, интерес, любезност, сърдечност. Това са неща, които всеки познава от ориенталските страни, където я няма тази дръпнатост и дистанцираност на Запада.Не смятам, че ние трябва да се срамуваме, а напротив, трябва да кажем, че това е нашата сила – културата ни е смесица от европейски и ориенталски черти.

Значи все пак, болката, която комунизмът е причинил на Вашето семейство, не измества топлите чувства към България?

Не, то и не може. Дали искам, или не, аз съм българин, това не е нещо, което човек може да промени. Знаем от генетиката, че човек до голяма степен е определен от своя генофонд и така и влиянието на старите поколения върху мен е неминуемо. Първите шест години от живота си съм говорил само български, а знаем от детските психолози, че това са годините, които определят мисленето на човека. Тези неща са факт и всичко друго би било смешно. За това аз много критикувам някои българи, които се правят, че все едно не са българи. Такъв е Кристо – наскоро имах лична среща с него и той отказа да говори български, въпреки че е напуснал страната на 25 години! Неговият български би трябвало да е много по-добът от моя. Това е наистина абсурдно – да искаш да изчистиш първите 25 години от живота си.

Интервюто излезе първо в „Електронен вестник“ тук.

Българите 23 пъти по-подслушвани от британците!

април 13, 2008 в 11:10 pm | Публикувано в За България | Вашият коментар

„На час се следят между 600 и 700 разговора. „ АЛЕКСАНДЪР АЛЕКСАНДРОВ, в-к „Сега“

Когато в държавата се разсмърди, винаги се случва едно много положително явление — изведнъж започват да изскачат интересни неща на повърхността. Така беше и с куцата социалистическа „гласност“ навремето.

Ако на час се следят по 600-700 разговора (!!!), какъв процент от тези разтговори всъщност водят до арести и съответно, до присъди? Защо затворите не са пълни с мафиоти при положение, че на година се подслушват

5 256 000

Пет милиона, двеста петдесет и шест хиляди

разговора на мафията (сметката е направена на долната граница)?!

И риторично — какъв процент от тези разговори се използват във вътрешни партийно-парламентарно-политически боричкания?

И след като видяхме какъв ефект имаха върху обществото ЧЕТИРИ ОТ ЗАПИСАНИТЕ РАЗГОВОРИ, какъв ефект биха имали 1% от записаните разговори, най-интересните?

При тази „ефективност“ на следенето, защо въобще са необходими СРС, а и допълнителните данни от Интернет?

Флагманът на „антибританската“ и „антибългарската“ кампания, институцията лишена от любов към ближния, към родината и към съюзниците в НАТО, BBC съобщава

„През 2004 г. във Великобритания са били одобрени 1848 искания за използване на СРС“

В България, според посочената по-горе статия разрешенията през 2006-та и 2007-ма са общо 10000, т.е. средно около 5000 на година!?

Населението на Великобритания е 60 000 000 души, освен това Лондон е световен център, включително и на престъпността.

Населението на България е 7 000 000 души, София дори не е регионален център на Балканите.

Да сравним цифрите.

В България на човек се пада по 0.000714286 разрешения за подслушване на глава от населението, а във Великобритания по 0.0000308 разрешения на глава от населението, т.е. българското население е

23 пъти по-подслушвано

от населението на Великобритания.

Теоретично, ако големината на подслушването има връзка с нивото на престъпността, организираната престъпност в България трябва да е 23 пъти по-ниска от тази в Обединеното Кралство и при това малко, намаляващо и застаряващо население престъпност не би трябвало въобще да съществува в България (не се хилете грозно, чувам ви ;-)).

А не забравяйте че Великобритания е бивша колониална империя (и много хора се смятат за нейни жертви, включително и в многолюдни страни като Индия и Пакистан!) и любима мишена на терористи.

Следваща страница »

Блог в WordPress.com.
Entries and коментари feeds.