Прерийната притча за „Червените апаши“

март 31, 2008 в 11:56 pm | Публикувано в За Перник | Вашият коментар
Етикети: , , , , , , , , , ,

Днес е 1-ви Април!

Честит празник на всички социалистически деятели в Перник и страната. Бъдете живи и здрави (все пак хора сме) и продължавайте да ни радвате със своята глупост и невежество още много години, но вече от страниците на затворническите месечни бюлетини.

Специален повод да черпи днес има и Румен Петков „Запалката“, цар на хумора и лъжата, който „разпали“ всенароден смях по лицата на целокупния български народ, удивен от неговата невиждана наглост през последните няколко дни.

Заразени от примера на нашите колеги от страната, редакторите на И.М. Перуник ви поздравяват с една хумористична на първи поглед история, но много проницателна в своята комплексност.

indian_chief1.jpg

Живял преди много много години, далече отвъд скалистите планини на Витоша, смелият водач на племето „Червени апачи“, наричани от местните „Червени апаши“, поради склонността им да обират до шушка околните земи и имоти. Апашите били толкова безкруполни, че когато нямоло наблизо с кого да безчинстват посягали едни на други и се самоизбивали, уволнявали се, изпращали се в отпуск, дори сменяли ключалките на служебните си шатри с повод и без повод.

Вождът на „Червените апаши“ бил Ненко Поразяващият Паметник, който бил наричан така поради поразителната си прилика с паметника на дядо си. Небесен покровител на Ненко Поразяващият Паметник било могъщото божество на подземния свят Румен „Запалката“, който дарил с голяма реколта индианците от племето, а в благодарност те избрали Ненко за свой вожд.

Ненко бил слаб вожд, но неговите съплеменици го обожествили поради безчетните богатства, които Поразяващият Паметник притежавал. Всъщност богатствата му идвали от Перо „Червеното Перо“ и Белчев „Минералният извор с голямото шкембе“, които се занимавали с усвояване на средства от белите хора на запад.

Въпреки безчинствата си тримата индианци винаги успявали да избегнат наказание от белите хора, къде поради тяхната глупост, къде с много подаръци и злато.

Веднъж белите хванали тримата индианци и ги тикнали в затвора. Първата вечер най-атлетичният от тях – Минералният извор – прескочил стената и избягал.
На втория ден най-богатият индианец – Червеното перо – счупил решетките на прозореца и се измъкнал. На третия ден най-хитрият и най-наблюдателният сред индианците, техният вожд -Поразяващият паметник – забелязал, че килията няма врата и също избягал. Заради своята хитрост и ум, надскачащ двойно средната интелигентност на мнозинството от червените апаши и граничещ с акъла на дива планинска коза, Ненко бил непоклатим на своя пост.

Той се ползвал с преференции, дори и когато ставало въпрос за услугите на племенната жрица на любовта – Ралица „Хапливата уста“, която не се славела с особена интелигентност, но пък имала други дарби… Впрочем нейното прозвище „Хапливата уста“ съвсем не идвало от нейната словоохотливост.

Историята говори, че когато Ралица се научила да пише, на около 25-30 годишна възраст, започнала да си води дневник. В него пишело:

Ден първи:
Много хубав ден. Дъщерята на вожда „Поразяващия Паметник“ се изгуби, намериха я покрай реката и цялото племе й се изреди. Много, много хубав ден.
Ден втори:
Много хубав ден. Жената на вожда се изгуби, намериха я покрай скалите и цялото племе й се изреди. Много, много хубав ден.
Ден трети:
Много лош ден. Как можах да се изгубя?“

Ненко бил недолюбван от своите, но пък имал малко, но силни привърженици сред собственото си племе, един от които бил Иван Димитров, управителят на областната околия на индианските племена.

В прерията Димитров прекарал железница, но от модерните – Дезиро, и силно впечатлен от постижението си, той отишъл при вожда и казал:


– Искам да си сменя името!
– Така ли? И как искаш да се казваш?
– Големият метален огнен кон, който препуска из прерията със страшен шум, бълва пушек и хвърля искри.
– И как ще ти викаме за по-кратко?
– Ту-тууу…

Вождът заставал зад своите верни подчинени, колкото и глупави и корумпирани да били те, но недолюбвал тези, които му се противопоставяли. Сред тях била и главната жрица на племето Росица „Пълната луна“ (не е нужно да проясняваме нейното прозвище). Пълната луна действала често на своя глава без да се съобразява със своя вожд, но позицията й я принуждавала да запазва добрия тон между двамата.

Веднъж, докато племето се разраствало, един от белите предприемачи решил да построи голям храм на черната и бяла техника в града и поканил индианския елит – Ненко, Росица и Иванчо „Любовното биле“ официално да открият новопостроения храм.

Отишли първенците до храма, но вътре било тъмно.
Влезнал Ненко. Чуло се „Туп“, и излезнал с цицина на главата. Влезнал и „Любовното Биле“. Пак се чуло „Туп“, и той излезнал с една цицина.
Влезла Пълната Луна и се чуло „Туп“, „Туп“. Ненко казал:

– Нашата сестра настъпи два пъти мотиката!!!

В подобни закачки преминавали дните на червените апаши, тогава когато те не били заети с това да нападат обитателите на съседните земи и да грабят имуществото им.

Въпреки коравия и студен на външен вид характер, апашите изпитвали съвсем човешки чувства. Имало случаи, в които дори и едни от най-коравосърдечните – Васил „Пушещата бричка“ Васев, проявявали слабост към чашката. Веднъж той бил засечен да води следния разговор:

– Ех,Червен Бизон, да знаеш как ми липсва жена ми.
– Защо? Какво е станало с нея „Пушеща бричко“?
– Вчера я смених за едно уиски.
– И още ти е мъчно за нея?
– Не, но страшно ми се пие.

Друг в племето обаче заслужавал най-много състрадание от страна на своите червени племенни братя. Това бил Иван Лозанов „Мързеливия охлюв“, който освен, че си пийвал като „Пушещата бричка“ бил ужасно тъп, а за да бъде мъката му пълна, бил назначен на щат в племенния съвет на старейшините като секретар. Аналите разказват как , когато индианците били обучени да работят с новите технологии, те си купили компютър.

– Нов е! – казал вождът Ненко

– Чист е! – казала Пълната луна.

– Женски е! – казал Иван Лозанов мъдро и посочил флопито.

И така ден след ден, управлявали индианците обширните прерийни земи на юг от Витоша. Белите хора, свикнали да бъдат лъгани дори от своите собствени избранници, вече били толкова апатично настроени, че приемали за нещо нормално ежедневните набези на „Чевените апаши“. Но колкото повече апашите били оставяни да безчинстват ненаказано, толкова, повече тяхната наглост и арогантност се засилвала, и засилвала, и засилвала…..

И продължава да се засилва и в наши дни, и с още по-голям размах и сила, заграбвайки всяка педя територия изпод краката на белите хора.

Но за да не нарушаваме доброто ви настроение в днешния ден, ще ви представим един твърде сюреалистичен, но забавен край на историята за индианското племе „Червени апаши“ и техния вожд Ненко „Поразяващия паметник“:

При доктор от Дивия Запад пристигнал запъхтян индианец.
– Доктор, помага, голям вожд Ненко „Червения паметник“ – няма лайно!
Отмерил му доктора една лъжица очистително и го отпратил.
След един ден индианеца отново пристига.
– Доктор, пак помага, голям вожд – няма лайно!
Сипал доктора едно шишенце рициново масло и го отпратил.
На другия ден индианеца – пак.
– Доктор, нищо не става, голям вожд – няма лайно!
На доктора му писнало и дал на инданеца едно голямо литрово стъкло с указание вожда да го изпие цялото. На следвашия ден индианеца нахлува в кабинета:

– Доктор, помощ, голямо лайно – няма вожд!

Автор в отпуска

Advertisements

TrackBack URI

Create a free website or blog at WordPress.com.
Entries and коментари feeds.

%d bloggers like this: